Разходка до вулканичните трицветни езера на остров Флорес, Индонезия.

Отново се връщаме към пътешествието ни на о. Флорес. От Баджауа продължихме с поредното споделеното такси към с. Мони (ако искате да научите повече за споделения транспорт, може да прочетете и статията Древното традиционно селище Бена и споделените таксита на остров Флорес, Индонезия). Избрахме тази дестинация, тъй като от селото е най-бързо да се стигне до началната точка за изкачване на вулкана Кълимуту (Kelimutu). Също така мнозинството от хора, вече посетили вулкана и езерата, съветват да се отиде по изгрев. Ако искате да разделите пътя си, може да пренощувате една вечер в Енде, но разстоянието от Енде до вулкана е около 2 часа с кола/мотор, а от село Мони е само 30 минути. Ние имахме доброто желание да посрещнем изгрева горе, но пък времето не беше с нас.

За съжаление нямаше директен транспорт от Баджауа до Мони и трябваше да минем през гр. Енде, от където беше полетът ни за връщане в Бали. Трябваше просто да сменим едно споделено такси с друго, но… не беше толкова просто. Когато колата ни спря няколко местни ни се нахвърлиха, все едно бяхме звезди от Холивуд. Буквално един от тълпата тръгна да си вкарва главата през прозореца ми... но аз просто бързо го затворих! Беше леко стряскащо, но успокоихме нещата с малко индонезийски и пазарене за цената на пътуването ни.

Продължихме с местни песни към с. Мони (музиката на о. Флорес е доста особена и дива, трудно е да бъде описана), пристигнахме след около час. Настанихме се в двете къщички, които също имаха красива гледка и се отправихме за обяд.

Къщичките, където пренощувахме - Mahakali Lodge.

Следобеда отново ни заваля голям порой и се отдадохме на почивка с кой каквото му е интересно. Единственото ни притеснение беше дали ще успеем да изкачим вулкана Кълимуту и видим 3-те езера, за които пропътувахме цялото това разстояние от над 500 км. Отказахме се от много ранното ставане и преследване на изгрева, тъй като времето беше изключително облачно от вечерта и местните ни казаха, че няма смисъл да ставаме толкова рано, защото няма да има върховна гледка.

Въпреки това, не знам дали от вълнение, но аз се събудих около 6.30. Закусихме отново палачинки и плодове с прекрасна гледка и се отправихме към Кълимуту.

Гледката от ресторанта под къщичката ни рано сутрин.

Шофирахме около 30 минути, пътят беше изключително приятен, широк и асфалтиран. Стигнахме в националния парк и този път с картата си за временно пребиваване (Китас) успяхме да си вземем билети на цената за местни жители. За референция - цената за туристи е Rp.150 000, което е почти 20 пъти повече от тази за местните - Rp. 7500, което се равнява на 1 лев.

Гледка от широкия път, водещ до националния парк.

Очакваше ни много приятно изкачване, което през първата си част е като разходка в планината. Времето беше с нас, все още беше хладно, но слънчево, без почти никакви облаци.

Началната точка на изкачването ни.

На малката табела на снимката може да видите, че едно от езерата е червено, едно е синьо, а последното е зелено. Когато ние пристигнахме обаче, езерата не бяха точно в тази комбинация от цветове.

По пътя се продаваха всякакви пакетирани храни, така любими на индонезийците, както и още традиционни шалове. В края на маршрута има доста стълби, а цялостното изкачване беше около 30-40 минути.

Езерата Кълимуту са известни с променящия се цвят през годините и сезоните. Възможно е цветовете да варират от зелено, тюркоазено до кафяво и червено. При нашето посещение две от езерата бяха тюркоазени, а третото по-отдалечено езеро беше тъмно зелено. Има спорове относно това на какво се дължат различните цветове на езерата, като най-вероятната причина за това е липсата на достатъчно достоверна информация, проучвания и данни, за да се стигне до реалистична и доказана теория.

Според индонезийците обаче има легенда, която ми се стори доста по-любопитна, отколкото причината за промяната на цветовете на езерата. Според жителите на остров Флорес езерото със син цвят събира душите на децата и младите хора, които са си отишли от този свят. Езерото с червен цвят е мястото, където се намират душите на хората, които също са починали, но през живота си са извършвали престъпления. А третото езеро, чиято вода е прозрачна (с бял цвят според учебника ми по индонезийски език), е мястото, където се срещат душите на възрастните хора, които вече не са сред живите.

Това беше едно от най-красивите места, които съм виждала някога и препоръчвам на всеки, който е в Индонезия за по-дълго, да посети Флорес и вулканичните езерата Кълимуту.

Гледка към две от езерата в абсолютно слънчево време.

Третото езеро в тъмнозелен цвят по време на нашето посещение.

Трите вулканични езера в един кадър!

Времето все пак се заоблачи.

Прекарахме в националния парк около 3 часа, но появяващите се бързо облаци ни мотивираха да се завърнем обратно към Мони. Поехме отново по обратния път, покрит със зеленина. Стигнахме благополучно обратно в къщичката ни, събрахме си багажа и посетихме за обяд много приятно заведение, в което определено бих се завърнала - Mopi's Place. Всичко, което хапнахме там беше много вкусно и засищащо и наистина е място, което бих препоръчала на приятели.

След обилния обяд потеглихме към финалната ни дестинация със същия шофьор от предния ден към Енде. Вече бяхме доста изморени от цялото пътуване, но направихме една кратка разходка в търсене на банкомат и сладолед. Тъй като слезнахме от планината и се приближихме до морето, отново стана супер горещо.

В Енде честно казано не отрихме нищо специално. В интернет също нямаше особено подробна информация за неща, които може да се правят в самия град, а и нямахме много сили.

След разходката изпратихме двама доброволци от групата (Марто и Изабел) да купят вечеря с двете колела, които можеше да използваме от хостела, тъй като лично аз нямах повече сили. Мястото, което избрахме, беше с много добри отзиви в интернет и се казваше Warung Sari Rasa.

Докато чаках доставката на вечерята се запознах с една девойка, която пътуваше сама. Беше си резервирала хостела за 3 вечери, но след кратка дискусия и двете стигнахме до извода, че 3 дни в Енде определено няма какво да се прави. Също така следващият ден беше навечерието на Нова година. Разказах ѝ за заведението в Мони, което всъщност беше комбинация между ресторант и бар и със сигурност щеше да е по-подходящо за посрещане на 2020. И така, девойката вече имаше план за посрещането на Нова година.

Като по часовник, след приятния разговор най-верните ни доставчици на храна се завърнаха след час. Разказаха ни, че собственикът на warung-a надълго и нашироко им разказвал за менюто... състоящо се от 6 ястия.

В друга статия бях чела, че правят страхотно пиле с жълт ориз и това си бях поръчала. Собственикът на заведението разказал на Марто как преди години са предлагали и това, но един от готвачите си е тръгнал и вече нямали капацитет за още едно ястие. За това се задоволихме с Mie Ayam - варени noodles с бульон, пиле и зелен зеленчук и Bebek Goreng - пържено патешко бутче, което беше покрито с пържен кокос. Беше мазничко, но доста вкусно. Вечеряхме тихо и спокойно и легнахме да се наспим, тъй като полетът ни беше доста рано.

На следващата сутрин се озовахме на най-малкото летище, на което съм била някога през живота си.

Гледката от летището рано сутрин.

Пристигнахме час и половина преди полета... а самото летище дори не беше отворило. Оказа се, че даже има два полета, излитащи почти едновременно тази сутрин. А най-забавното нещо беше, че в чакалнята видяхме жена, която носеше в ръчния си багаж... уред за варене на ориз, който беше пълен с вече сварен ориз. Не след дълго жената започна да сипва с черпак ориз на децата - най-типичната закуска в Индонезия!

Това е финалът на приключенията ни на остров Флорес. Очаквайте скоро и истории от пътуването ни до остров Ява.